Как философствам, кога философстването ми става интересно и приятно и кога душата ми почва да ражда?

Това е нещо като беседа с учениците ми от гимназията в град Раковски, с които не само в момента не мога да разговарям (понеже съм в болнични, понеже съм болен), но и с които скоро ще ми се наложи да се разделя завинаги защото, дето се казва, ме “опраскват“, уволняват ме, “бият ми шута“, вярно, “съвсем законно“, пращат ме принудително в пенсия, въпреки че реално ще бъда в пенсия едва след 4-5 месеца. Както и да е, не ми е сега думата за това, но е факт, че след около седмица вече няма да се виждам с учениците си, ето и затова, докато все още съм им учител, се старая в тази особена обстановка да си върша работата, ето, “изнасям урока си“, говоря с учениците си цял час (учебен) почти. И им казвам някои важни според мен неща. За спомен от мен. И за поука. Пак и какво ли пречи аз да си продължа да си водя “уроците“ с тях и след като вече съм “опраскан“ и изгонен, тъкмо учениците ми ще станат специални, най-важни - щото ще имат двама учител