Ти ли си мале тъй жално пела

[Христо Ботев МАЙЦЕ СИ Ти ли си, мале, тъй жално пела, ти ли си мене три годин клела, та скитник ходя злочестен ази и срещам това, що душа мрази? Бащино ли съм пропил имане, тебе ли покрих с дълбоки рани, та мойта младост, мале, зелена съхне и вехне люто язвена?! Весел ме гледат мили другари, че с тях наедно и аз се смея, но те не знаят, че аз веч тлея, че мойта младост слана попари! Отде да знаят? Приятел нямам да му разкрия що в душа тая; кого аз любя и в какво вярвам - мечти и мисли - от що страдая. Освен теб, мале, никого нямам, ти си за мене любов и вяра; но тука вече не се надявам тебе да любя: сърце догаря! Много аз, мале, много мечтаях щастие, слава да видим двама, сила усещах - що не желаях? Но за вси желби приготви яма! Една сал клета, една остана: в прегръдки твои мили да падна, та туй сърце младо, таз душа страдна да се оплачат тебе горкана... Баща и сестра и братя мили аз да прегърна искам без злоба, пък тогаз нека измръзнат жили, пък тогаз нека изгния в гроба!